Инструменти
На други езици
Тимошко
Тимошко (на сръбски: Тимочка Крајина или Timočka Krajina, румънски: Valea Timocului или Timoc) е историко-географска област в Източна Сърбия, разположена по течението на река Тимок, на границата с България и Румъния. Според последното преброяване през 2002 в Тимошко живеят 284 112 души.
Съдържание |
[редактиране] География
Областта Тимошко в общи линии се покрива с територията на днешните сръбски окръзи Борски и Зайчарски. Източната граница на областта е Стара планина (българо-сръбската граница), северната - река Дунав, западната минава по планините Мироч, Велики Гребен, Дели Йован, Кучай, Рътан, Слемен, а южната по Свърлишката планина. Така в Тимошко от север на юг влизат областите:
- Ключ - районът на Кладово и Бърза паланка,
- Неготинска Крайна - районът на Неготин,
- Църна река - районът на Църни Тимок с Бор и Зайчар,
- Заглавак - районът на град Княжевац по долината на Бели и Търговишки Тимок и
- Свърлиг районът по долината на Свърлишки Тимок с град Свърлиг.
Така от Борски и Зайчарски окръг извън Тимошко остават областта Поречко или Община Майданпек, която принадлежи към Подунавието и Община Сокобаня, която принадлежи към Поморавието.
В Сърбия областта е наричана Тимошка Крайна, като се приема, че Неготинска Крайна е само част от Тимошка Крайна.
В България с Крайна се обозначава единствено областта между планината Дели Йован и Дунава - тоест Неготинско.
Румънското разбиране на областта изключва южните части (Княжевацко) и добавя Видинско на изток и Пожаревацко на запад.
[редактиране] История
[редактиране] Средновековие
През Средновековието Тимошко е част от Византия и от българската държава. След 6 век в областта се заселват славяни от българската група, наречени тимочани. Според Васил Златарски Тимошко е включено в състава на България при хан Тервел. [1] През 10-11 век главен център на южната част на Тимошко е град Свърлиг. В грамота на византийския император Василий ІІ Българоубиец от 1019 година Свърлиг е отбелязан като селище в Нишката епископия на Охридската българска архиепископия[2].
През 1279 година в град Свърлиг е съставено така нареченото Свърлижко евангелие — единственият извор, от който се установява истинското име на цар Ивайло, наричан от византийските автори с прякорите му Лахана и Бърдоква. След 90-те години на 13 век и завладяването на Браничевско от унгарския васал Стефан Драгутин Тимошко се превръща в гранична област на България. В горното течение на Търговищки Тимок, край село Долна Каменица се намира средновековна църква, в която са запазени изображения на български аристократи от началото на 14 век. При образуването на Видинското царство Тимошко влиза в състава му и споделя съдбата му. През 1365-1369 година както и останалите части на Видинското царство, Тимошко е под унгарска власт. През 1408-1413 година Тимошко е един от центровете на съпротивителното движение на българите под водачеството на Константин и Фружин.
[редактиране] Османска власт
По време на Османското владичество районът административно принадлежи към Видин. През 15 век редица селища запустяват. През 17-18 век в северната част на областта се увеличава броя на влашкото население. Приблизително по същото време в Тимошко се преселват и българи от Тетевенско (в Зайчар, село Голям извор (днес Велики извор), Гърлян и други), както и известен брой сърби от Косово.
През 1805-1812 година, по време на Първото сръбско въстание и Руско-турската война 1806-1812 г. населението на областта подпомага сръбските въстаници и руските войски. В района на Църна река, дори за известно време османските части са прогонени. Най-известен водач на местните българи от това време е Хайдут Велко.
Кодификаторът на модерния сръбски език Вук Караджич отбелязва присъствието на българи в Тимошко:
| „ | Бугари сви око Тимока славе Никољ-дан и осим крснога колача, коjи се сиjече као и у срба, сваки умиjеси по jедан велики сомун, у коjи се метне по читав шаран“ (Всички българи около Тимок славят Никулден и освен кръстния колач, който се реже както и у сърбите, всеки омесва по един голям самун, в който се хвърля цял шаран).[3] | “ |
[редактиране] В Сърбия
През 1833 година Тимошко е отстъпено от Османската империя на Княжество Сърбия. Повод за това е голямо въстание на българите в района, избухнало след подстрекателства на сръбски емисари. Следва да се отбележи, че до 1833 година Тимошко, за разлика от по-голяма част на Поморавието, никога не е било част от сръбската държава. След 1833 година започват процесите на културна и икономическа интеграция на района със Сърбия и асимилация на българското население. През втората половина на 19 век започва експлоатацията на медните рудници край Бор. Родом от Тимошко, село Велики извор е големият сръбски политик Никола Пашич, по произход българин.
В 1873 г. унгарският пътешественик Йожеф Сабо преминава през областта и отбелязва че "славянското" население е българско, а не сръбско. Публикацията на Сабо предизвиква протест на сръбския посланик в Австро-Унгария.
В навечерието на Освободителната война, княз Черказки съставя карта на българския етнос на Балканите, като отбелязва че източно от река Велика Морава живеят българи, а не сърби.
През 1883 г. Пашич вдига въстание в Тимошко известно като Зайчарска буна насочено срещу режима на крал Милан. След потушаване на въстанието, голяма част от въстаниците намират убежище в България, сред тях е и самият Пашич.
По време на Първата световна война, Тимошко, заедно с цялото Поморавие, от Пожаревец до Призрен и Прищина (Косово) са включени в българската държава. Тук българските власти намират едно етнически аморфна население със все още жив спомен за български произход.
През 1919 година територията на Тимошко се разширява, тъй като съгласно Ньйоския договор от 1919 година към Сърбия са включени Западните покрайнини, в които влизат осем села от Кулска (171,9 кв.км.) и едно от Видинска околия (16,7 кв.км.).
[редактиране] Население
Според последното преброяване през 2002 в Тимошко (окръзите Борски и Зайчарски) живеят 284 112 души, като от тях:
- сърби - 243 148 (85,58%)
- власи - 23 604 (8,31%)
- цигани - 2 723 (0,96%)
- българи, македонци, горани, югославяни - 2 269 (0,8%)
[редактиране] Езици
Населението на Тимошко говори торлашки диалект, и по-рядко на стандартен сръбски език. Във всекидневната си реч власите в Тимошко говорят на влашки. И те както и останалото население използва стандартния сръбски само при формална комуникация. В процес на изчезване е източнобългарският тетевенски говор в Зайчар, Велики извор, Гърлян и други селища.
[редактиране] Стопанство
Тимошко е регион, в който е развита минната промишленост, център на която е Бор и Майданпек. Тук се добива мед и злато. Често, поради остарялата технология, мините в Тимошко замърсяват водите на Тимок и Дунав, като изхвърлят в тях отпадните води при преработването на рудата.
При Железни врата на Дунава са изградени хидроенергийните възли Джердап І и Джердап ІІ.
[редактиране] Вижте също
[редактиране] Бележки
- ↑ Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове. Том I., История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679—852), С. 1918, с. 253
- ↑ Иванов, Йордан. Български старини из Македония, С. 1931, с. 553
- ↑ „Српски рјечник истумачен њемачкијем и латинскијем ријечима, У Бечу, 1852. стр. 306.
[редактиране] Литература
- Сава Живков Дацов. „Зайчар и неговото население“. Периодично списание, кн. VІІІ-ІХ, 1884 година.
- Тихомир Павлов. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин. (С 2 факсимилета, 18 клишета и 1 карта)“. София, Издание на Комитет на Западните покрайнини, 1931 година.
- Тихомир Павлов. „От Тимок до Морава, Битови и езикови изследвания на моравските българи. С приложение "Типът и езика на моравския българин в новата сръбска литература"“. София, печатница "Балкан", 155 стр., 1918 година.
- Тихомир Павлов. „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско“. 28 стр., 1931 година.
- Анастас Иширков. „Западните краища на българската земя. Бележки и материали“. 1915 година, преиздадена, София, издателство "Сибия", библиотека "Вечните книги на България", 94 стр., 1996 година.
- Гаврил Занетов. „В Сръбско и Хърватско“. 1898 година.
- Гаврил Занетов. „Българското население в средните векове“. 1902 година.
- Гаврил Занетов. „Западните предели на българската народност“. 1916 година.
- Гаврил Занетов. „Западни български земи и Сърбия“. 1917 година.
- Стоян Райчевски. „Нишавските българи“. ИК „Балкани“, София, 2004.
[редактиране] Външни препратки
Историко-географски области в Сърбия
