Инструменти
На други езици
Поморавие
Поморавия, Поморавието или Моравско и по-рядко Моравия (на сръбски: Поморавље или Pomoravlje) е историко-географска област заемаща по-голямата част от днешна Източна Сърбия.
Съдържание |
[редактиране] Граници
В географски смисъл Поморавия обхваща водосборния басейн на река Велика Морава (Обща Морава), ведно с двата образуващи я притока - Сръбска Морава (Западна Морава) и Българска Морава (Южна Морава). В историко-географски план Поморавието е долината по основната посока юг-север на протичане на реката, т.е. без Сръбска Морава (Западна Морава) с Ибър, преди влизането й в Крушевачката котловина. Поморавието обхваща териториите на сръбските окръзи Пчински окръг, Ябланишки окръг, Топлишки окръг, Пиротски окръг, Нишавски окръг, Расински окръг, Поморавски окръг, Браничевски окръг, Подунавски окръг, община Лапово, община Баточина от Шумадийски окръг, както и община Соко баня от Зайчарски окръг. Терминът се използва предимно в българските културно-исторически среди, докато в Сърбия областта най-често е наричана Източна Сърбия, в който термин се включва и Тимошко. Терминът Поморавия произлиза от името на реките Българска Морава и Велика Морава, с чийто водосборен басейн се припокрива областта (без Шумадия). Основните градове в областта са Ниш, Лесковац, Пирот, Враня, Крушевац, Пожаревац и Смедерево.
В едно по-разширено в исторически план разбиране Българското Поморавие включва и цялата територия на средновековната Белградска област със самия Белград, а Сръбското Поморавие включва територията в района на река Сръбска Морава с част от Шумадия, но такава употреба в българската историография е по-рядка.
[редактиране] Език
Диалектите, говорени на територията на цялото Поморавие, са от така наречените преходни говори, които притежават характеристики както на българския, така и на сръбския стандартен език. Част от моравските говори се нарича от сръбските езиковеди косовско-ресавски или левачки.
Моравския говор е наричан от Вук Караджич "ресавско наречие". Наименованието произлиза от названието на река Ресава, най-големия десен приток на Велика Морава. Кръсте Мисирков смята, че големия реформатор и кодификатор на съвременния сръбски език, с неувереност причислява ресавското наречие към сръбския език. Според сръбската научна терминология от началото на 19 век, не само езикът на македонците не се причислява към сръбския, а и езикът на населението от така наречената Стара Сърбия, понятие включващо по-голямата част от Поморавието. Преди 1878 г., сръбските изследователи Миличевич и Карич, определят че, ресавското наречие заема по-големия дял от тогавашна Сърбия, като граничи на запад с южното (йекавско) и източно (екавско) сръбско наречие. Заключението е, че на юг (в Косово и Македония), и на изток (в Поморавието), сръбските наречия преминават в чужда езикова област.
Основните различия на моравския говор от сръбския книжовен език са:
- наречието не различава дълги и кратки гласни звукове;
- подвижно (старо) ударение;
- старобългарското тъмно ъ е заменено от е,еа,я, за разлика от сръбския където е йе и и;
- загубени форми на спрежение и склонение (в сръбския съществуват), вследствие на което са се появили нови синтактични явления.
Въз основа на тези лингвистични особености, и редица други предимно историко-филологически аргументи, Кръсте Мисирков причислява моравските говори към крайните западнобългарски говори, т.е. определя ги за крайно западнобългарски.
Беньо Цонев и Стефан Младенов след Научната експедиция в Македония и Поморавието (1916), вече категорично застъпват тезата, че моравския говор е част от българската езикова територия. На същата позиция е и Стоян Романски. Български диалектоложки атласи, изготвени след научната експедиция, включват моравските говори като западнобългарски диалекти. По време на експедицията от всички краища на Поморавието е събран непосредствено значителен по обем езиков материал за изследване. Резултатите дават основание на всички изявени български учени по това време, да причислят моравския говор към българския език. Наименованието левачки говор идва от името на река Левоч, ляв приток на Велика Морава. Територията от водосборния басейн на Левоч, се определя от сръбските езиковеди, за област представяща типичния моравски говор.
[редактиране] История
Поморавиeто е една от петте историко-географски области, в която редом с Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, се е формирала българската народност през средновековието. Почти през целия период на съществуване на Първата и Втората българска държава, Поморавието или по-значителна част от областта е в границите на българската държава.
След включването на Поморавието в сегашната сръбска държава през 19 век компактното българско население, преобладаващо в югоизточната част на областта е подложено на системна сърбизация. През 1878 г. има особено силни протести на българите от Пиротско, в отговор на което 48 градски първенци са арестувани и затворени от сръбската власт, а екзархийският митрополит Евстатий Пелогонийски е интерниран в Крушевац. Включването на областта на Българска Морава в политико-административните граници на Кралство Сърбия след Берлинския конгрес е последвано от масови репресии над местното българско население при които в Пиротско са убити няколко души, а 45 са хвърлени в затвора. В 1883 г. много поморавски заедно с тимошките българи участват в Тимошкото въстание срещу крал Милан. То е жестоко разгромено от властта. Съдени са 819 души, издадени са 21 смъртни и много доживотни присъди. Терорът се увеличава още повече с въведените извънредни мерки. Много участници в събитията и обикновено население търсейки защита и сигурност бягат в България.
В 1885 г. по време на Сръбско-българската война населението от областта е мобилизирано в сръбската армия и българите отказват да се бият срещу своите съотечественици, като масово минават с оръжието си на тяхна страна. Пиротчани подпомагат българската армия и я посрещат като освободителка, което впоследствие води до нови репресии от страна на сърбите. Въпреки победоносната война България не си връща тези земи и те остават под сръбска власт. Границата за моравските българи за дълго фактически е затворена, като те са изолирани и подложени на още по-усилена асимилация. От своя страна и българските правителства се интересуват повече от Македония и Тракия.
По време на Първата световна война почти цялата област е отвоювана от България, като Тайната българо-германска спогодба предполага нейното бъдещо трайно включване в границите на Третата българска държава. През февруари 1917 година в населения с доста сърби дял на областта, в района на река Топлица избухва брожение, известно като Топлишкото въстание. Действията на сръбско-албанските чети в посока организиране на населението на бунт срещу българската власт, са осуетени още в зародиш от войската с помощта на чети на бившата ВМОРО. Командващи по това време Моравската военно-инспекционна област са Александър Протогеров и Петър Дървингов. След загубата на войната от България, Поморавието е върнато на Сърбия, която присъединява и Западните покрайнини.
В 1941 г. български войски и администрация заемат отново най-източните части на областта - Пиротско и Вранско. По време на това второ българско управение, тук не стават никакви по-значими смутове, различни от обстановката в старите предели на Царството. Образувани са новите български общини Пирот, Цариброд, Бабушница, Босилеград, Сурдулица, Враня и Бояново, а към общините Кула, Видин и Белоградчик са придадени землищата на няколко владени дотогава от Сърбия български села.
През септември 1944 година България се оттегля от Пиротско и Вранско, както и от Западните покрайнини.
[редактиране] Вижте също
[редактиране] Литература
- Тихомир Павлов. „Българите в Моравско и Тимошко. История, език, нрави, обичаи, поверия, борби и очаквания. Днешният моравчанин. (С 2 факсимилета, 18 клишета и 1 карта)“. София, Издание на Комитет на Западните покрайни, 1931 година.
- Тихомир Павлов. „От Тимок до Морава, Битови и езикови изследвания на моравските българи. С приложение "Типът и езика на моравския българин в новата сръбска литература"“. София, печатница "Балкан", 155 стр., 1918 година.
- Тихомир Павлов. „Подвизите на хайдут Велко и съдбата на българщината в Моравско“. 28 стр., 1931 година.
- Стилиян Чилингиров. „Поморавия по сръбски свидетелства“. Исторически издирвания с една карта. Второ допълнено издание. Скопие, Печатница, цинкография и книговезница "Българско дело", 286 стр., 1942 година.
- Анастас Иширков. „Западните краища на българската земя. Бележки и материали“. 1915 година, преиздадена, София, издателство "Сибия", библиотека "Вечните книги на България", 94 стр., 1996 година.
- Анастас Иширков. „Къси напътни бележки върху Добруджа и Моравско“. писана за нашите делегати на бъдещата мирна конференция, 21 стр., 1917 година.
- Анастас Иширков. „Град Враня и Вранско“. 26 стр., 1918 година.
- Анастас Иширков. „Моравската военно-инспекционна област“. 18 стр., 1918 година.
- Гаврил Занетов. „В Сръбско и Хърватско“. 1898 година.
- Гаврил Занетов. „Българското население в средните векове“. 1902 година.
- Гаврил Занетов. „Българи на Морава“. 1914 година.
- Гаврил Занетов. „Западните предели на българската народност“. 1916 година.
- Гаврил Занетов. „Западни български земи и Сърбия“. 1917 година.
- Гаврил Занетов. „Населението по долината на Велика Морава“. 1918 година.
- Беньо Цонев. „Произход, име и език на Моравците“. София, 84 стр., 1918 година.
- Христо Герчев. „Сръбски свидетелства върху българите в Моравско“. София, 1921 година.
- Александър Теодоров-Балан. „Българи в югозападно Моравско по фон Хан в 1858 година“. 64 стр., 1917 година.
- Цено Лазаров. „Културно-политическа съдба на Македония и Моравско“. Скопие, 38 стр., 1942 година.
- Жером-Адолф Бланки. „Пътуване из България през 1841 година“. издателство "Колибри", ISBN 978-954-529-367-2, 2005 година.
- Игор Дамянов. „Нишкото възстание през 1841 година и европейската дипломация“. издателство "Труд", 2005 година.
- Стоян Райчевски. „Нишавските българи“. ИК „Балкани“, София, ISBN 954-8353-79-2, 2007.
- БАН. „История на България“ том 7 стр.421-424. Издателство на БАН, София, 1991.
Историко-географски области в Сърбия
