Езикознание

Езикознанието или лингвистиката е наука изучаваща човешките езици. Макар да съществуват дисциплини като математическата лингвистика, която се занимава с изкуствените логически, матиматически и т.н. езици, правилото е че езикознанието се занимава с човешки езици. (Поради липсата на знание на други езици) Международното понятие, поне във френския си вид, датира може би от 1833 г. Иначе за означаване на същото понятие в някои езици се използва и по-разгърната система от термини (домашни и чужди) - езикознание, лингвистика, наука за езика и т.н.

В изучаването си и в знанията си за човешките езици, езикознанието принципно и учебникарски се дели на общо и частно такова. Естествено, общото почива на индуктивни изводи и извадки от частното.

[редактиране] Общо езикознание

(виж още * Теоретична лингвистика)

В езикознанието се изучават общите особености на езика. „Общото езикознание“ изследва „същността и природата на езика“ (понятия като същност и природа на каквото и да е било са отхвърлени от модерната философия - виж деконструкция и Дерида в частност по въпроса същност и природа на езика); „проблема за произхода“ (Шлайхер); общите закони на „развитие и функциониране на езика“; проблема за „връзката между език и общество“, „език и мислене“ (виж статията за Език); „произход и развитие на писмото“ (Писменост); „езика като знакова система“; намира мястото на езика сред останалите знакови системи (виж семиотика); изучава елементите, от които се изгражда знаковата система; правилата, според които се установяват връзките между елементите на системата, методите за използване и определяне границите на тяхното приложение.

[редактиране] Частно езикознание

Частното езикознание изучава конкретен отделен език или още група от близкородствени езици. Например руски или съответно славянски езици. Начините на изучаване са:

• „синхронно“ (описателно) - даден език на определен етап от неговия развой, понятие въведено за пръв път от Фердинан дьо Сосюр, (вижте „Структурно езикознание“);

• „диахронно“ (историческо) - проследява развитието на езика през по-продължителен период от време. В неговите рамки се обособява сравнително-историческото езикознание, което разкрива историческото минало на близкородствените езици по пътя на съпоставянето им. Диахронното изучаване на езика става особено значимо около работите на младограматиците. Тъй като езикознание или наука въобще за езика съществува още от древността, например тогава езикът се е изучавал само синхронно.

• „сравнително“ - обикновено се има предвид сравнително-историческо, но има и сравнително-синхронно.

[редактиране] Деление

• Изследване на „езика в същността му“ като език-явление и разкриване на началната му природа, разбирана като негова иманентна същност — лингвофилософия, или може също от страна на философията като Философия на езика (менталингвистика — език и съзнание, език и мислене; по-модерният и по-специфичен вариант на менталингвистиката е невросемантиката, която се занимава със структурите на езика и влиянието им върху съзнанието, лингвосемиотика — език и действителност, език и материален свят, дума и предмет), лингвономинация (изследва проблемите на означаването; ономасиология), лингвоакустика.

• Изследване на „езиковата система като структура“, т.е. езика и неговата системно-структурна същност; разкрива се функцията на всеки езиков елемент спрямо останалите — фонология с фонетика; морфология и синтаксис — обединени от граматика, лексикология, семантика.

Според различните течения в езикознанието семантика или се поставя извън от или се интегрира в другите големи категории — лексикология, морфология, синтаксис. По същия начин някои лингвисти предпочитат да говорят за морфосинтаксис, отколкото напълно да разделят областите морфология и синтаксис, на базата на които се правят училищните граматики.

Класически се говори за нива на езика - лексикално, морфологично и т.н. И тези нива се изучават от съответните дисциплини.

• Стилистика — изследва „езиковите единици във функционален план“ (начин на използване и разслояване) и реализацията им на речеви единици (като резултат на подбор) — функционална стилистика (изследва и описва системата от стилове на езика), лингвостилистика (стилистика на езиковите единици), текстостилистика, стилистика на художествената реч.

• Изследване на езика в неговите „съотношения с други системи“ — неезикови (социални, психофизиологични), езикообслужващи (жестове и мимики, писменост), езикоподобни (изкуствен език) — социолингвистика, психолингвистика, лингвистична география (ареална лингвистика/лингвогеография), диалектология, лингвографология, паралингвистика (неезикови средства, участващи в речевото съобщение),интерлингвистика (с предмет изкуствените езици).

• Изследване на езика в „съотношението му с друг език“ на родствена или неродствена основа — лингвогенеалогия (съпоставя език и език на родствена основа), лингвоконтактология (език/език на контактна основа), лингвотипология (език/език на неродствена основа), класификационна лингвистика (класифицира езиците на неродствена основа), универсална граматика.

[редактиране] Методи и приложения

• Лингвометодология — езикът като обект на лингвистиката се изследва чрез определени методи — компаративна (сравнителна) методика (същността на сравнително-историческия метод, откъм неговата теоритично-приложна същност), математическа лингвистика (възможностите с математически методи да се изучава и описва езика), глотометрия (измерване на езика чрез математически методи), експериментална лингвистика.

• Приложна лингвистика — възможностите за приложение на постижения на лингвистиката в практиката — традиционно-приложно езикознание (чрез различни конкретни дисциплини се решават практически задачи за използване на езика), съвременно-приложно езикознание, лингводидактика (методика на обучение по роден и чужд език), усвояване на езици, педолингвистика, невролингвистика, компютърна лингвистика.

• Лингвистична историография — история на езикознанието.

• Лингвистична систематика — определя езика като предмет на езикознанието, възможните аспекти на неговото изследване като обект, изяснява съотношението между лингвистичните дисциплини и въз основа на определени критерии ги обединява в раздели и клонове.

[редактиране] Историческо развитие и школи

Основните принципи на съвременното езикознание започват да се изясняват още през 19 в. Ян Бодуен дьо Куртене изгражда първата теория за фонемата. Смята се, че Фердинанд дьо Сосюр е основател на системно-структурния подход и синхронизма в езикознанието. В първата половина на 20 в. е оформен сбор от много школи, представящи структурното езикознание, което разчленява езика на слоеве, всеки от които се изучава от дадена дисциплина. Едно от основните негови направления е Функционалната лингвистика (Пражки лингвистичен кръжок, Вилем Матезиус, Андре Мартине, Роман Осипович Якобсон, княз Николай Сергеевич Трубецкой), която разглежда езиковите явления от гледна точка на функцията, която изпълняват, без да се пренебрегва смисловата им страна. Глосематиката (Копенхагенска школа) разглежда езика като система на „чисти отношения“, без оглед на материалната субстанция. Трето голямо направление е американският структурализъм, насочен утилитарно в своите езиковедски изследвания — дескриптивна лингвистика (Леонард Блумфийлд), генеративна граматика и транформационен анализ (Ноам Чомски). Лондонска лингвистична школа признава за функционално значимо само това, което има формално изразяване.

[редактиране] Вижте още

• Език
• Дума
• Част на речта
• Международна олимпиада по лингвистика

[редактиране] Външни препратки

• http://linguistlist.org/
• http://forensic-linguistic.webs.com/